Филмът „Мементо“ разказва историята на Леонард, който поради мозъчно увреждане е изгубил краткосрочната си памет. Той знае кой е, помни миналото си до момента на инцидента, но нищо от днешния или предходните дни не остава трайно в съзнанието му. Това налага той да снима другите хора, да си пише бележки и дори да татуира тялото си със значима информация. Основната част от сюжета се развива около идеята за отмъщението, което той търси – спрямо хората изнасилили и убили жена му. Състоянието му сериозно затруднява разследването и той бива подпомаган от полицай под прикритие на име Теди. Филмът протича разбъркано и сцените са подредени обратно на хронологическата последователност. При все това можем да открием много аналогии между положението, в което се намира Леонард и положението на невротиците.
Разбира се невротиците на страдат от мозъчни увреждания, които блокират паметта им, но при все това те имат пропуски в познанието за себе си – в личната си история. И докато Леонард привидно помни миналото си, но не помни онова, което се е случило преди пет минути, невотикът обратно – изтласква познанието за своето далечно минало. И двамата са в незнание, като същевременно онова, което остава неосъзнато дава сиганли за себе си. Леонард снима, записва бележки и татуира, но само откъслечни думи, които могат да бъдат интерпретиани и разбирани по много различни начини. По подобен начин невротичните симптоми носят скритата изтласкана информация, но по един неясен начин.
Една от централните нишки на историята се състои в загубата на съпругата и невъзможността да се преодолее тази загуба поради липсата на чувство за време от инцидента насам. При липсата на паметови следи и чувство за изминало време Леонард дори не знае преди колко време я е изгубил. Така за него всеки нов ден сякаш е първият, в който той разбира че нея я няма и изживява отново и отново началото на невъзможния траур. Невротиците много често са вкопчени по подобен начин в невъзможни раздели, непреодолени загуби и обекти, които не са били пуснати навреме. Преработката е дейност, която може да дойде само от Аз-а и да се случва само с осъзнатите психични съдържания. Несъзнаваното не познава време и всичко, което се изтласка е все така активно, както и преди десетилетия поради невъзможността да бъде преработено.
Връщайки се назад във времето с всяка изминала сцена, Леонард доста често споменава за човек на име Сами. Преди индцидента той е работил за застрахователна компания, а Сами е счетоводител с абсолютно същото състояние на загуба на краткосрочната памет. Това, което Леонард помни е, че е подложил Сами на поведенческо изследване, чрез което доказва, че проблемът му не е на органична основа, а психогенен. Това е в полза на застрахователната компания, която в този случай не изплаща застраховка, като същевременно „психогенен“ бива разбрано от жената на Сами като равносилно на симулация и тя започва всячески да се опитва да поправи съпруга си. Тя е диабетичка и в последния си отчаян опит подлага на тест паметта на Сами като го кара да и постави инсулин отново и отново през петнадесет минути. Той разбира се го прави поради липсата на краткосрочна памет и се стига до свръхдоза инсулин и кома.
На края на филма, когато Леонард се среща с Теди точно след като е отмъстил за убийството на жена си историята се разплита. Става ясно, че въпросният Сами наистина е бил симулатор, а отчаяната съпруга е съпругата на самия Леонард, която той неволоно убива със свръхдоза инсулин. Всичко това, бивайки изтрито от паметта е напълно аналогично на ситуацията на невротика. С тази разлика, че невротиците само фантазират за подобни неща, но никога не ги извършват в реалността. За Леонард е непоносимо да знае какво е извършил, макар и неволно. За невротиците е аналогично непоносимо да знаят какво са искали да извършат, макар и реално никога да не са преминали към действие. И в двата случая е налице вината и стремежът да не се знае. Приписването на целият сценарий на друга фигура, различна от Аз-а, в случая Сами не е нищо друго, а защитният механизъм на проекцията. Невротикът по подобен начин проектира онези свои желания, които намира за непоносими върху други хора и ги преживява като принадлежащи на тях.
Именно Теди е този, който разкрива на Леонард цялата истина. В момент на невъзможност от негова страна да я приеме, той написва под снимката му „не вярвай на лъжите му“. Всичко това ще стане предпостава по-късно Леонард да убие Теди – сцената, с която започва филма. Тук отново имаме аналогия с невротика, с неговата страст да не знае, със съпротивата която може да стигне до всичко.
Психоанализата 